Алеи на самотата
Пазят алеите целувки от лятото,
лудо влюбени няма в парка сега.
Дали за това е толкова тягостно?
Или защото ме докосва самота.
Пейката - сянка на нечие минало,
прегръща ми спомена в дървен скут.
Всяка алея е ехо от нещо стихнало,
всяка стъпка е вик от никой не чут.
Луната кърпи вечерта със мълчание,
звездите - пронизани капки от лед.
Търся очите ти в мрак и в сияние,
студът ми говори забързан и блед.
Но някъде в шепота на голите клони,
се ражда надежда – мъничък звук.
Знам, пролетта не забравя самотни
и мен ще открие на пейката тук!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
