Александър

на моя внук

Аз твоето име изричам.

С него дойде у дома.

Очите ти, тъй натъжени,

подсказват ми малко вина!

Пораснал отдавна над мене,

ме гледаш с укор едва.

Защото аз все питам - къде си?

А искаш дори да мълча!

И мислите твои все тичат

из този квартал тъй познат.

По твоето красиво момиче.

И паднал си май... във водопад!

Събуждаш се, ставаш ти рано.

А мислите твои все тичат.

Учиш набързо, говориш припряно

и май че в обич се вричат!

Да, влюбен си, малко е рано.

За мене си малко момче,

но нещо е в тебе помъдряло,

пораснало е моето дете!

Преметнал мучиля през рамо,

а твоите мисли летят.

Аз чувам "довиждане, мамо".

Те бързат - до нея да спрат!