АНАКОНДА

Мъгла – огромна анаконда – свива

гигантските си пръстени край мен

и моят ден се дави в тъмно-сиво,

и хърка хоризонтът удушен;

и пукат натрошени кости-клони,

и стене смазан върбалакът стар,

и мътно свети люспестата броня

на изпълзелия от Дунав звяр.

А змийската опашка се извива

и влагата по люспите сълзи,

сребрист корем в могилите отрива,

пълзи по нивите, по мен пълзи;

и вледенява храсти и дървета

атавистичен страх от древността,

а кожата на звяра мътно свети,

пращи на тъмното поле костта,

и шушне мокро в старите трънаци

невидимият бавен ход напред

с една недоловима змийска грация

и красота, студена като лед.

Безкостна и безока, но могъща,

мъглата влачи тежка сива плът;

поглъща всичко – тоя свят поглъща

и си пробива през полето път –

безмълвна, безгръбначна, безпощадна,

гигантска анаконда-исполин,

запътена през ветренското пладне

към старите блата на княз Сребрин,

където шушнат старите тръстики

е гние стар камъш от векове,

и Сребърското езеро я вика,

и езерната влага я зове.

Тук, в корените на камъша, сива,

на тежки пръстени ще свие гръд.

Мъглата-анаконда тук заспива

за дълги дни.

До следващия път,

когато, сепната от леден вятър,

събудена от змийския си сън,

ще вдигне мокро тяло над водата,

ще изпълзи, разсърдена, навън

и ще поеме, мачкайки полето,

по билото на идващия ден,

а влагата по люспите ще свети

и моят свят ще хърка удушен,

и ще изтръпва ветренското пладне,

додето тя до Дунав допълзи

и слезе в тъмните подмоли хладни,

където старият й сън сълзи

и тежко капе във водата мътна

– отровата на змийски зъб ръждив –

и анакондата-гигант преглътне

замръзналия свят,

погълнат жив.

Отдавна вече в Дунава не влизам

и плисне ли вълната – бързам вън

– блестят из дълбините змийски ризи,

мъглите спят в подмола змийски сън.