На Пеньо Пенев

Безумие и крах –

Апокалипсис в действие.

Бездействие от страх –

кощунствено плебейство.

Юдейство!

Mир и прах

на всяко чародейство,

което в този свят,

е равно на злодейство!

В душата ми звънят

камбани неизпипани.

В беззвучен гръм зоват

нечути и непитани.

Какво, че има град?

Какво, че има жители?

Камбаните звънят.

Задъхват се, от викане.

Безсмислен апостроф –

подобен е на кихане.

Нали, към всяко хлипане

животът е суров –

в дълбокия му ров

прегракнало, до хрипане,

откликва само ехото

с гробарски послеслов.

Затвориш ли очите си –

редят се изненадите.

Редят се и наградите,

поднесени на длан.

Какво, че нявга, някои,

горили са на кладите?

Какво, че днеска младите,

сме старци в едър план?

Затваряйте очите си!

Заключвайте сърцата си!

Издигайте преградите

сред сградите,

без плът!

Но, колкото да зидате –

каквото да изваяте,

човек все пак, остава

“тоз, който е на път”.