Автобиографично
Аз нямах в живота си нищо,
ни капчица радост, ни смях.
Съдбата лиши ме от всичко,
в неволи и болки живях.
Тя рано прекърши крилете
и порива бледен и плах.
Не литнах, но нивга в нозете
на никой позорно не бях.
Не скланях покорно главата
пред чуждата воля и власт
и не, не целувах ръката
в угода на някого аз.
Смирено, макар и да страдах,
аз никога на колене
за милост и прошка не падах,
не молих до днеска поне.
Житейският вихър отнесе
последните мои мечти,
съдбата навеки оплете
душата в нерадост – мъгли.
Живях в несгоди и бедност
кат жалък, нещастен бедняк,
макар че работих усърдно,
не спастрих и калпав петак.
Все щедро раздавах труда си,
не търсих отплата и власт
и, вместо парични облаги,
разбивах живота си аз...
Но моята обич човешка
за тебе, Родино, била
за твойте простори и днеска
бленува несретна душа.
Във стихове бледи възпях те
със обич синовна и страст.
Горещо жадувах, копнях те
във бляскави сънища аз.
И нощем кошмарно сънувах
теглата на твоя живот.
Съдбата ме още вълнува,
съдбата на моя народ.
Животът му тежък проклинах –
безправен, омразен - жесток.
Със болка помътен съзирах
му чистия извор дълбок.
За него и тебе, Родино,
бездарно, но искрено пях,
горчиво кат пиво пенливо
аз стихове бледи редях.
Глупак е, знам, някой ще каже,
а може би и прав да е.
Глупак е тоз, който не знае
да лъже, да мами – краде!
Да любиш народ и родина
отдавна е веч демоде.
Синовната обич загина,
издъхна под нечии нозе.
Родино, обичам те, мила!
Обичам Родопа, Пирин,
полята на Тракия китна,
ухаещи сладко на смин....
В живота аз нищо си нямам,
но имам родина и Крез съм
на светли простори сияйни,
на плодни полета безкрайни -
богат съм...
Не плача и нито проклинам
съдбата за жребия лош...
Щастлив съм,
че вместо угодно ръката
на нечия подла душа
целувам покорно земята
на моята родна страна...
23.12.2010 г.
гр. Куклен
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Оджаков Всички права запазени
