Аз нямах в живота си нищо,

ни капчица радост, ни смях.

Съдбата лиши ме от всичко,

в неволи и болки живях.

Тя рано прекърши крилете

и порива бледен и плах.

Не литнах, но нивга в нозете

на никой позорно не бях.

Не скланях покорно главата

пред чуждата воля и власт

и не, не целувах ръката

в угода на някого аз.

Смирено, макар и да страдах,

аз никога на колене

за милост и прошка не падах,

не молих до днеска поне.

Житейският вихър отнесе

последните мои мечти,

съдбата навеки оплете

душата в нерадост – мъгли.

Живях в несгоди и бедност

кат жалък, нещастен бедняк,

макар че работих усърдно,

не спастрих и калпав петак.

Все щедро раздавах труда си,

не търсих отплата и власт

и, вместо парични облаги,

разбивах живота си аз...

Но моята обич човешка

за тебе, Родино, била

за твойте простори и днеска

бленува несретна душа.

Във стихове бледи възпях те

със обич синовна и страст.

Горещо жадувах, копнях те

във бляскави сънища аз.

И нощем кошмарно сънувах

теглата на твоя живот.

Съдбата ме още вълнува,

съдбата на моя народ.

Животът му тежък проклинах –

безправен, омразен - жесток.

Със болка помътен съзирах

му чистия извор дълбок.

За него и тебе, Родино,

бездарно, но искрено пях,

горчиво кат пиво пенливо

аз стихове бледи редях.

Глупак е, знам, някой ще каже,

а може би и прав да е.

Глупак е тоз, който не знае

да лъже, да мами – краде!

Да любиш народ и родина

отдавна е веч демоде.

Синовната обич загина,

издъхна под нечии нозе.

Родино, обичам те, мила!

Обичам Родопа, Пирин,

полята на Тракия китна,

ухаещи сладко на смин....

В живота аз нищо си нямам,

но имам родина и Крез съм

на светли простори сияйни,

на плодни полета безкрайни -

богат съм...

Не плача и нито проклинам

съдбата за жребия лош...

Щастлив съм,

че вместо угодно ръката

на нечия подла душа

целувам покорно земята

на моята родна страна...

23.12.2010 г.

гр. Куклен