Автобиографично
Аз нямах в живота си нищо,
ни капчица радост, ни смях.
Съдбата лиши ме от всичко,
в неволи и болки живях.
Тя рано прекърши крилете
и порива бледен и плах.
Не литнах, но нивга в нозете
на никой позорно не бях.
Не скланях покорно главата
пред чуждата воля и власт
и не, не целувах ръката
в угода на някого аз.
Смирено, макар и да страдах,
аз никога на колене
за милост и прошка не падах,
не молих до днеска поне.
Житейският вихър отнесе
последните мои мечти,
съдбата навеки оплете
душата в нерадост – мъгли.
Живях в несгоди и бедност
кат жалък, нещастен бедняк,
макар че работих усърдно,
не спастрих и калпав петак.
Все щедро раздавах труда си,
не търсих отплата и власт
и, вместо парични облаги,
разбивах живота си аз...
Но моята обич човешка
за тебе, Родино, била
за твойте простори и днеска
бленува несретна душа.
Във стихове бледи възпях те
със обич синовна и страст.
Горещо жадувах, копнях те
във бляскави сънища аз.
И нощем кошмарно сънувах
теглата на твоя живот.
Съдбата ме още вълнува,
съдбата на моя народ.
Животът му тежък проклинах –
безправен, омразен - жесток.
Със болка помътен съзирах
му чистия извор дълбок.
За него и тебе, Родино,
бездарно, но искрено пях,
горчиво кат пиво пенливо
аз стихове бледи редях.
Глупак е, знам, някой ще каже,
а може би и прав да е.
Глупак е тоз, който не знае
да лъже, да мами – краде!
Да любиш народ и родина
отдавна е веч демоде.
Синовната обич загина,
издъхна под нечии нозе.
Родино, обичам те, мила!
Обичам Родопа, Пирин,
полята на Тракия китна,
ухаещи сладко на смин....
В живота аз нищо си нямам,
но имам родина и Крез съм
на светли простори сияйни,
на плодни полета безкрайни -
богат съм...
Не плача и нито проклинам
съдбата за жребия лош...
Щастлив съм,
че вместо угодно ръката
на нечия подла душа
целувам покорно земята
на моята родна страна...
23.12.2010 г.
гр. Куклен
© Христо Оджаков All rights reserved.
