Автопортрет със сълза
АВТОПОРТРЕТ СЪС СЪЛЗА
... поболя се лятото – и легна
върху хълма с жълтите треви,
дюлята прегърна го последна
и му каза: – Карай да върви!
Мушмулата кротичко закапа,
тихо пожела му: – Прав ти път! –
и напълни старата му капа
с меките си капчици дъждът.
Косерче прощално му подсвирна.
Облаците скубеха бради.
Тихата мъглица с дъх на смирна
в своя благ саван го прикади.
Нейде – откъм вехтата кория,
дъх на мъх и шума се поде.
И – заточен сякаш на белгия,
остър вятър взе да ме боде.
Шмугнах се на завет във шубрака –
пътниче от дол през рид – на рът...
Беше ден, във който си поплаках,
и поех след лятото на път.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
