Аз, морето и нощта...
Аз, морето и нощта...
Някога в Атлантика...
Нощта подгони вечерта
и сляха се вода и бряг,
прибоят с бялата черта
изчезна в падащия мрак...
Чернее сляпото небе
и блъскат се вълна с вълна-
със Вятърът съм насаме
изгубен в нощната мъгла...
Тревожно взирам се напред:
мъртвило, мрак и пустота
и няма бряг, вода навред...
(А тъй жестока красота!...)
Но трябва ми една звезда,
от всичките една поне-
без нея все вода, вода
до хоризонта от небе...
А кой ли да ми каже, кой-
как Времето да върна пак
обратно в тихият прибой
на вече позабравен бряг
и с чакаща във вечерта,
като самотен изпращач
и с дрехи само от цветя
жена във падащият здрач...
И в самотата подивял
понякога съзирам фар,
подгонвам го обезумял
(о нека е мираж макар!...),
но той изчезва точно тъй
и както се е появил...
... И пак: вода, мечта за бряг
и Вятър из нощта завил...
Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
