Аз, морето и нощта...

                            Някога в Атлантика...

Нощта подгони вечерта

и сляха се вода и бряг,

прибоят с бялата черта

изчезна в падащия мрак...

Чернее сляпото небе

и блъскат се вълна с вълна-

със Вятърът съм насаме

изгубен в нощната мъгла...

Тревожно взирам се напред:

мъртвило, мрак и пустота

и няма бряг, вода навред...

(А тъй жестока красота!...)

Но трябва ми една звезда,

от всичките една поне-

без нея все вода, вода

до хоризонта от небе...

А кой  ли да ми каже, кой-

как Времето да върна пак

обратно в тихият прибой

на вече позабравен бряг

и с чакаща във вечерта,

като самотен изпращач

и с дрехи само от цветя

жена във падащият здрач...

И в самотата подивял

понякога съзирам фар,

подгонвам го обезумял

(о нека е мираж макар!...),

но той изчезва точно тъй

и както се е появил...

... И пак: вода, мечта за бряг

и Вятър из нощта завил...

Коста Качев