Душата ми се губи в мрак,
а сърцето ми те търси пак и пак.
Не иска да повярва, че лъжа си ти,
макар да го боли.

То вярва наивно, смутено
и нощем заспива студено.
Под бледите лъчи на далечната Луна,
то вярва, че ще дойдеш в съня.

Уви, сутрин се събужда разбито,
но и този път страда прикрито.
Не пита "Къде си, защо не дойде?",
защото не иска да те предаде.

Слънцето гали ме с топли лъчи,
но този път не светят моите очи.
Вятърът вее ме студен,
но не го усещам, защото студено е и в мен.

Макар да лъжа, че не чувствам, че не ме боли,
сърцето мъничко се свива и започва плахо да тупти,
защото болката впила е зъби и го оковава,
а страхът на никого, никога сили не дава.

И така свършва тази история,
за мен, мъничкото ми сърце и твоята роля.
Оставям те сам с всички тях,
а аз и то живеем в страх.

Да не бъдем отново наранени
и безвъзвратно загубени -
в лабиринт от чувства и лъжи
сме аз, то и ти.