Поглеждам в сянката си и бягам от нея.

Всичко е нищо и всичко е нещо безгласно.

Говоря и сипя надежди във свята пустиня,

защото, все пак, на мен не ми е ясно...

Не може ли да съм нормална? Кажете!

Не мога да губя постоянно себе си - сама!

Не, защо съм сама? Хора, моля ви, помогнете!

Не знам, знам, стига толкова, край няма!

Ще накарам мисълта ми да ме слуша.

Няма да се самоунищожавам, ще градя,

защото ми писна от всичко,  което руша

и няма така безцелно тук да си стоя!

Ще съградя всичко с мисъл, ще се въздигна.

Блянът и мойта химера ще господстват

и на тях специален трон аз ще издигна,

за радост на мойта душа ще пируват.

Кажете, това не е ли най-прекрасното?

Мисълта да не бъдеш в окови заробена,

свободно да чакаш и вярваш в неясното

да даряваш усмивки, щастлива, безкрайна...