Поглеждам в сянката си и бягам от нея.
Всичко е нищо и всичко е нещо безгласно.
Говоря и сипя надежди във свята пустиня,
защото, все пак, на мен не ми е ясно...
Не може ли да съм нормална? Кажете!
Не мога да губя постоянно себе си - сама!
Не, защо съм сама? Хора, моля ви, помогнете!
Не знам, знам, стига толкова, край няма!
Ще накарам мисълта ми да ме слуша.
Няма да се самоунищожавам, ще градя,
защото ми писна от всичко, което руша
и няма така безцелно тук да си стоя! ...