На 20 съм, а когато бях на 15
мислех, че голяма ще съм.
На 20 съм и пак съм същото дете
с мисли хаотични и страсти различи.
Това добре ли бе?
С годините май нищо не се променя,
освен отговорностите?
На 20 съм, но пак ми се иска
в пясъка с кофичка и лопатка да се заровя.
И безгрижно да мечтая и унисам в други светове.
На 20 съм, а понекога мисля като баба.
И детето в мен заравям.
На двайсе съм и понякога и приятелите си забравям,
че битието тежко е, но и от него мога да избягам.
На 20 съм. Нито съм малка, нито съм голяма,
а тогава що е туй, дет не се яде?
А може би 20 е просто цифра,
по която съдят за "житейския" ми опит.
Баба ли съм или дете?
Или просто съм успяла да намеря баланса
м/у равновесието и хаоса?