Балада за късната любов
парнар (Пламен Парнарев) & Djein_Ear (Джейни)
Недей да тръгваш
в тоя късен стих.
И в тоя ранен
ти не заминавай.
Ако заминеш -
дай ми знак,
че някога отново ще се върнеш...
А все ще помня твоите очи,
ръцете
и косите разпилени.
О, колко глухо твоят глас
звучи.
И... думите,
отправени към мене.
Не искам,
но си тръгвам -
не остава време.
Последното сбогуване е дълго.
Така и не научих
в теб
да се прощавам
със мечтите.
Ще се завръщам,
може би
във мислите,
където ще присядам тиха.
Капчуково ще пея
във очите ти,
шептейки
нежно името ти.
В стихове...
2
Залива те студеният покров
от светлина... (Знам. Това е влакът.)
И опустявам с късния перон.
Пространството
край мене се смалява.
Вагоните отронват
късен стон.
Душата ми
скръбта изпепелява.
Умирам сякаш.
Ходом. В нечий сън.
А светлината
бавно се промъква.
Във утрото на този сън.
Във утрото
навярно
ще замръкна.
Размива здрачът
твоите черти...
Посоките се блъскат лудо.
В очите ми
от сляпост
болката крещи.
С пресипнал глас
отекват мислите.
Навярно
някога ще зазори
и в нас
зората на надеждата.
Със този сън,
сред който
ти и аз
във светлина
ще преродим
мечтата си.
Нима сме окъснели за любов,
когато за безлюбие е рано.
Завръщай се в мечтите ми.
Бъди!
Аз твоите
отдавна обитавам...
---------------------
Недей да тръгваш
с тоя нощен влак..
И с тоя дневен,
моля те,
не тръгвай!
Но ти си тръгваш
и това е знак,
че никога
при теб
не ще се върна...
Недей да тръгваш
в тоя късен стих.
И в тоя ранен
ти не заминавай.
Ако заминеш -
дай ми знак,
че някога отново ще се върнеш...
А все ще помня твоите очи,
ръцете
и косите разпилени.
О, колко глухо твоят глас
звучи.
И... думите,
отправени към мене.
Не искам,
но си тръгвам -
не остава време.
Последното сбогуване е дълго.
Така и не научих
в теб
да се прощавам
със мечтите.
Ще се завръщам,
може би
във мислите,
където ще присядам тиха.
Капчуково ще пея
във очите ти,
шептейки
нежно името ти.
В стихове...
2
Залива те студеният покров
от светлина... (Знам. Това е влакът.)
И опустявам с късния перон.
Пространството
край мене се смалява.
Вагоните отронват
късен стон.
Душата ми
скръбта изпепелява.
Умирам сякаш.
Ходом. В нечий сън.
А светлината
бавно се промъква.
Във утрото на този сън.
Във утрото
навярно
ще замръкна.
Размива здрачът
твоите черти...
Посоките се блъскат лудо.
В очите ми
от сляпост
болката крещи.
С пресипнал глас
отекват мислите.
Навярно
някога ще зазори
и в нас
зората на надеждата.
Със този сън,
сред който
ти и аз
във светлина
ще преродим
мечтата си.
Нима сме окъснели за любов,
когато за безлюбие е рано.
Завръщай се в мечтите ми.
Бъди!
Аз твоите
отдавна обитавам...
---------------------
Недей да тръгваш
с тоя нощен влак..
И с тоя дневен,
моля те,
не тръгвай!
Но ти си тръгваш
и това е знак,
че никога
при теб
не ще се върна...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
