Бариера


Един следобед, май при залез,
пътувах, сложил на небето показалец.
Следях как слънчевият кръг ми се усмихва,
а денят, завит със мрак, полекичка притихва.

Ами сега - червена светлина пред мен!

Ще спра, разбира се. На влака път е необезопасен.
Бариери две лениво ме подканиха да се предам
и пет минути да си споделиме: те - говорещи си, аз пък - сам.

Защо ли, мислех си, на всеки път поставяме бариери?
Нали сме устремени, силни, смели.
Защо пропускаме, запрели крак,
минаващ и забързан нашия житейски влак...?

Защо, не вкопчени във него, тез прегради отнесем?
Обичащи, задъхващи се, но щастливи да умрем.
 Минава влака, пръска грохот като феномен...
Бариерите намигат завистливо.

Ех, да можем да го спрем!

Поглеждам вътре -  хора и живот:
eдин усмихнат, друг намръщен, eдин прекрасен, друг с порок
 - обединени от една посока,
точно, акуратно,  с време да изпълнят срока.

Как поисках без спирачка
да поема в общата човешка крачка!
Да споделя със някого идея, цел, съдба.
Да изкрещя, че дишам и пътувам! Дори препънат да не спра!

Отмина грохотът, отнесъл в себе си и нещичко от мен...
Надигнаха се и бариерите:
                        - Спокойно тръгвай си и извини ни, че се осмелихме да те спрем!

 - Довиждане, предгради мои! Но пък следващия път
не вие, а и планини не могат да ме спрат
да хвана онзи влак, пропуснат всеки ден,
оставяйки мечтите на съня във плен!

Бариерата на старостта не можем само да преодолеем.
Забъразах се, но малко по-различен... с мрака да се слеем.