Баща ми в мен
Все още някак през нощта
се вслушвам в стоновете на тъгата,
и чувам кашлицата на баща ми -
как буди сутрин тишината...
И как по детски, помня - си измислях,
че толкоз строго му се карам,
задето времето със мен изпуши
в любов към своята цигара...
А после гледах през прозореца -
на пръсти вдигнал се към изгрева.
Не зная, Господ ли съм молил,
но исках да ми доизноси ризите,
на майка ми - да ѝ премине мъката,
след само още две сълзи.
Една - от радост, че съм аз над камъка,
а с другата - да му простѝ...
И нека да сведем очите си
в мига, когато изгори конеца.
Блажени думи ще изричаме.
(С добро да спомняме мъртвеца.)
А ний, досущ - усърдни мравки,
пълзиме вкупом над пръстта,
и в доживотния си пълен график,
ще търсим време за смъртта...
Сред този хаос подредил живота,
дали обичахме, за Бога,
или от болка ще крещим на злото,
дока̀то оглушее в гроба...
©тихопат.
Данаил Антонов
27.08.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
