diesto (Данаил Антонов)
973 520
26.09.2019 г., 14:35 ч.

Белязан 

  Поезия » Любовна
336 4 4

Досадно свикнал все на необичане - 

бях почнал да приличам на омразник. 

Уж, търся любовта и все се вричам, 

а всички до една - от пусто в празно... 

И някак си сърцето ми отказа се.  

Само̀ си забрани да е обичащо. 

Отво̀ри ми душата - да излязат, 

онези, дето смъртно го обричаха. 

Тогава светнах целият. До бяло. 

(Аз знам, че ме познаваш отпреди.) 

И черното, и мъчното, видяла - 

Ти своя пристан в моят настани. 

Тогава от вълните пръкна остров. 

(От малък диря собствена земя.) 

Безбожен крачех с погледа към Господ, 

И Той накрая взе, че ме видя. 

Със твоите очи, душа и нежност. 

Със твоите копнежи и желания. 

Със всички страхове и страст, надежди. 

Видя ме, сякаш сбъднат в предсказание. 

И както свикнал бях на необичане. 

Съдбата си проклинах и се мразех - 

спаси ме ангел с облик на момиче. 

И с щастие в душата ме беляза... 

 

Стихопат. 

 

 

© Данаил Антонов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??