Белязан
Досадно свикнал все на необичане -
бях почнал да приличам на омразник.
Уж, търся любовта и все се вричам,
а всички до една - от пусто в празно...
И някак си сърцето ми отказа се.
Само̀ си забрани да е обичащо.
Отво̀ри ми душата - да излязат,
онези, дето смъртно го обричаха.
Тогава светнах целият. До бяло.
(Аз знам, че ме познаваш отпреди.)
И черното, и мъчното, видяла -
Ти своя пристан в моят настани.
Тогава от вълните пръкна остров.
(От малък диря собствена земя.)
Безбожен крачех с погледа към Господ,
И Той накрая взе, че ме видя.
Със твоите очи, душа и нежност.
Със твоите копнежи и желания.
Със всички страхове и страст, надежди.
Видя ме, сякаш сбъднат в предсказание.
И както свикнал бях на необичане.
Съдбата си проклинах и се мразех -
спаси ме ангел с облик на момиче.
И с щастие в душата ме беляза...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
