Захвърлена сама, в тъмната килия...
Без храна, без вода... само плъхове пълзят.
А някъде във нищото вълци тъжно вият.
А аз се свивам на кълбо и моля се да спрат.
Силният им, леден вой, разкъсва нещо в мен - някъде там...
Доубива това, което отдавна погубих...
Надежда ли бе, или мечти - вече просто не знам.
Не знам какво имам, аз май всичко изгубих...
А там - вътре, в дупката, в която "живея"...
е влажно, тъмно и студено - като в сърцето ми.
Срам ме е, ужасно ме е срам, дори не смея
да покажа раните, бръчките, сълзите по лицето ми.
Цял живот се боря да постигна целта си,
а сега съм тук - невинна, но осъдена.
Цял живот търся правдата и радостта си,
а сега съм от Рая пропъдена.
Търсех път, но стигнах до бариера.
Кой, по дяволите, има право да ме спира?!
Само мръсотия успях да намеря...
тя е във всеки и всичко и не умира.
Приклещена в ъгъла, задължена да бъда виновна,
безпътна, нямаща право на избор...
В това ме превърна една лъжа отровна -
река, без път, без край, без извор.
Кой ще повярва на една невинна душа...
без власт, без слава и пари.
Всички вярват на онзи, държащ света в ръка,
дори да говори пълни лъжи...
Давя се вече във на живота горчилката...
Казвам "Сбогом" на вас и "Здравей!" на бесилката.