Без мен...
Самотата полепва по дланите
като синя мъгла преди здрач,
потаила в сърцето си раната,
аз в пространството чувам, че плачеш.
Нека слънцето грейне отново
и духне вятър приятен и свеж,
нека обич облее те в огън
и дъхът ти да секне в копнеж.
Няма смисъл, помни, няма смисъл
да очакваш живот от смъртта.
Щом веднъж е изчезнало нещо,
то не ще се завърне в света.
И за туй в мен кръвта не пулсира,
аз те гледам с очи вцепенени,
само синя мъгла ме повива
и залепва, залепва по мене.
Как на тъмния връх под луната
духа вятърът твойта пола,
как държиш ти цветя във ръката
и до теб как стои самота...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Желязков Всички права запазени
