Без наздравица
БЕЗ НАЗДРАВИЦА
Наливам с бистра лудост чашата до горе
и бавно сядам дълга глътка да изпия.
По дланите изтръпнали сълзи умора.
Здрачава се – часът на първата ракия...
Отпивам. Сякаш обръч гърлото ми стяга –
нима отново сбърках долу в тъмнината?
Нали се клех – за кой ли път – да не посягам
дори насън към синята отрова на тъгата?
А от небето тихо слиза вечер-хубавица,
тълпят се облаци и сенки, неродени още,
в просъница прелитат странни птици...
(Понякога и аз летя в съня си нощем.)
Една мелодия, прозрачно-тиха и чаровна,
от светлото вълшебство на света извира...
Ще пия! Знам, че синята напитка е отровна,
но знам и друго – от тъга не се умира.
Като носталгия прозрачна, като спомен тежка,
от змийско биле и пелин варена в късна доба,
кошмарен сън е синята тъга човешка,
сънуван цял живот – до вечността, до гроба...
А много имам в мрака на душата си от нея -
отдавна чака там - невикана и нежелана.
Ще пия без наздравица. И пак ще си налея!
Не бива за децата нито капка да остане...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
