Безименно
Днес беше тъжен ден – 1 февруари, Ден на загиналите от комунистическия режим.
На този ден преди 75 години народният съд осъжда на смърт 2730 души - сред тях трима регенти, трима министър-председатели, 33 министри, 67 народни представители, 47 генерали, всички областни и околийски управители и полицейски началници, много кметове,свещеници, интелектуалци, индустриалци и др. Много от тези хора са осъдени само защото са част от определена класа, прослойка или фамилия. Една част от тях са получили присъди посмъртно, след като са били убити от шпицкомандите на новата власт непосредствено след 9.ІХ.1944 год.
Няма да коментирам законността на този съд, начинът по който са се водили делата и мотивите за произнасяне на присъдите. Мен ме шокира азиатската бруталност на изпълнението им - още същата вечер, без каквото и да е право на обжалване, без да дадат на осъдените възможност да се сбогуват с близките си, без поп (все пак повечето са били вярващи хора), без прокурор. Просто са ги избили един по един и са ги заровили със сгурия като кучета.
Войната е отвратително нещо. Тя отприщва най-долното, най-перверзното най- животинското от човешката същност. В най- новата ни история има много срамни петна - и преди и след 9.ІХ 1944 год. Но този т.нар."народен” съд, неговите присъди и тяхното изпълнение надминават границите на човешките представи за жестокост и извратеност. Да изтреби, да репресира, да унижи целия елит и оттам да наплаши до смърт целия си народ е способна само една фашизоидна клика, която пет пари не дава за конституция, закони и управия в полза на хората.
Дълто се колебах дали да публикувам в този сайт по-долното. То е писано преди две години, когато някои новоизлюпени „антифашисти” се опитаха да оправдаят насилията и античовечната същност на този съд. Този стих не е за мъртвите, за тях, които и да са те – Бог да ги прости! За нас, живите – това е нашето минало. Не можем да го върнем, не можем да го променим, можем само да го помним, защото в това минало е ключът към нас, към сегашното ни битие и към нашето бъдеще.
Д.Г.
БЕЗИМЕННО
Народен съд. Разстрел. И обща яма.
Тела засипани набърже с пръст.
Във място тъмно, глухо и незнайно
Ноще. Без знак. Без кръст.
Кому тез мъртъвци тъй нужни бяха?
По кой закон въздаде се таз мъст?!
Нали за теб Родино живи, те - боляха
и носеха си своя кръст.
Не искам имена да споменавам,
но камък ми е още този срам –
Аз мога да простя но не забравям –
една България заровена бе там!
***
И днес, и тук, след толкова години,
когато кажем „Бог да ги прости”
намира се по някоя гадина
Да се изхрачи, и да завони…
За мъртвите навярно „Все e тая!”.
За живите са земните неща –
Аз на убийците прощавам...
Но на гадините – не ща!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Ганев Всички права запазени
