Безначален край
Живота се държи високопарно
със хората и техните контузии
и все се разминава, безнаказано.
(Кой може да го съди за илюзии?)
Че ние сме умирали от жажда,
а други са се давили в любов -
Виновен ли е той ако ни ражда,
или, че му робуваме до гроб?
Приспивно бе това ни съществуване.
Събудихме се в миналото време,
когато за начало се сбогувахме
от страх, че може вечно да се слеем...
Логичното за жалост тържествува.
Тъгата се оказа - по желание.
Ти дълго ще ридаеш. Аз ще псувам,
Раздялата отглежда оправдания...
Стихопат.
©Данаил Антонов
21.01.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
