Безшумно заличена
Събуждам мъртви спомени.
Не с надежда — а със зъби.
Огризвам лъскавата повърхност
на кадри, където сме застинали —
смешни, неподвижни,
вече несъществуващи.
Гледам старите клипове.
Ястия, които никога няма да се сготвят,
но ръцете ми още помнят
как се готви с обич.
Списък за пазар —
празна хартийка с твоето име,
натъпкано между „мляко“ и „канела“.
Всяко място, където ме целуна,
сега ме плюе обратно.
Мълчи, стене, отрича.
Дори вятърът ме предава.
Плъзва се по кожата ми,
със същото безразличие,
с което ти отмина думите ми.
И мълчи със същата увереност.
След теб светът не потъна.
Просто се сви.
До бяло. До тишина.
Всичко продължи да диша —
но нищо вече не живее.
Не съществувах достатъчно,
или съществувах твърде тихо —
като сянка в твоята стая,
върху стола, който никога не беше за мен.
А ти…
не ме слушаше.
Никога.
Мълчанието ти бе по-силно от моите викове.
Поглеждаше ме,
сякаш съм петно върху стената —
неудобно, но временно.
Ти ме смали.
До прах.
До точка в края на изречение,
което никой не довърши.
И най-страшното беше,
че започнах да се виждам през твоите очи.
Нищожна. Излишна.
Поносимо отсъстваща.
Да остана стана по-болезнено от самотата.
Да бъда до теб бе по-самотно
от това да няма никого.
И така си тръгнах,
заличена.
Без да тропна,
без да хлопна вратата,
без да бъда запомнена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диляна Георгиева Всички права запазени
