Безшумно заличена
Събуждам мъртви спомени.
Не с надежда — а със зъби.
Огризвам лъскавата повърхност
на кадри, където сме застинали —
смешни, неподвижни,
вече несъществуващи.
Гледам старите клипове.
Ястия, които никога няма да се сготвят,
но ръцете ми още помнят
как се готви с обич.
Списък за пазар —
празна хартийка с твоето име,
натъпкано между „мляко“ и „канела“.
Всяко място, където ме целуна,
сега ме плюе обратно.
Мълчи, стене, отрича.
Дори вятърът ме предава.
Плъзва се по кожата ми,
със същото безразличие,
с което ти отмина думите ми.
И мълчи със същата увереност.
След теб светът не потъна.
Просто се сви.
До бяло. До тишина.
Всичко продължи да диша —
но нищо вече не живее.
Не съществувах достатъчно,
или съществувах твърде тихо —
като сянка в твоята стая,
върху стола, който никога не беше за мен.
А ти…
не ме слушаше.
Никога.
Мълчанието ти бе по-силно от моите викове.
Поглеждаше ме,
сякаш съм петно върху стената —
неудобно, но временно.
Ти ме смали.
До прах.
До точка в края на изречение,
което никой не довърши.
И най-страшното беше,
че започнах да се виждам през твоите очи.
Нищожна. Излишна.
Поносимо отсъстваща.
Да остана стана по-болезнено от самотата.
Да бъда до теб бе по-самотно
от това да няма никого.
И така си тръгнах,
заличена.
Без да тропна,
без да хлопна вратата,
без да бъда запомнена.
© Диляна Георгиева All rights reserved.
