Напоследък питаше ме често

защо ме гледаш втренчено така

навярно предусещала съм нещо

и исках да запомня много дълго

ръката твоя протегната към мен

усмивката ти топла, чак гореща

и веничката синя на крака.

Очите ти тъй близки и познати

с кафяви точици във тях,

в които се оглеждах всяка сутрин

и търсех слънцето. И ето няма те,

но ти си жив във спомените мои

тъй живи, близки и познати

във утрото на всеки минал ден

във мислите ми, във съня ми,

във думичките свежи на децата.

Сега те пускам полети във своя свят на светлината

и чакай ме, когато дойде моят миг

да бъдем заедно във тишината.

Посветено на Иво, който се пресели на по-добро място