Безсъние
На мислите ми в есенните тръни
препъна се Луната и замря.
Огря до дъно моето безсъние,
разпънато на кръст от самота...
... видя на суетата ми черупката.
И голата ми нежност освети.
Проблеснаха копнежите пропукани,
а женската ми твърдост се стопи,
че плачеше Луната коленичила.
С трънливата си мисъл я раних.
А тя предсмъртно светеше в очите ми
и в мене с болка раждаше се стих,
преплетен с ароматите на изгрева,
разголен от тъгата ми по теб...
И благодарен също. Че те има,
макар и да си толкова далеч...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ева Корназова Всички права запазени
