Там, някъде - в нищото
вървиш все напред, все напред.
И нямаш представа за себе си.
Усещаш мрачно могъщество
на безпощадно сковаващ те лед
и заличаваш до капка душата си.
Превръщаш се в празна материя,
лукаво желаеща края си.
Не прощаваш на светлината във теб
и усърдно извайваш тъмнината си.
Спри!
Чуваш се едва доловимо.
Ти ли си?
- Аз ли съм... -
питаш безпристрастно.
Жива си...
Но само привидно.
Спиш
с отворени очи
и мислиш
за себе си-
за това, което, непонятно защо,
погребваш целенасочено.
В спомен
е затворена усмивката ти.
Дано е сън...
Очаквам се. Амин.
© Симона Кръстева Всички права запазени