Там, някъде - в нищото

вървиш все напред, все напред.

И нямаш представа за себе си.

Усещаш мрачно могъщество

на безпощадно сковаващ те лед

и заличаваш до капка душата си.

Превръщаш се в празна материя,

лукаво желаеща края си.

Не прощаваш на светлината във теб

и усърдно извайваш тъмнината си.

Спри!

Чуваш се едва доловимо.

Ти ли си?

- Аз ли съм... -

питаш безпристрастно.

Жива си...

Но само привидно.

Спиш

с отворени очи

и мислиш

за себе си-

за това, което, непонятно защо,

погребваш целенасочено.

В спомен

е затворена усмивката ти.

Дано е сън...

Очаквам се. Амин.