боли
Боли ме, вещице!
Боли!
Съдба ли те наричат
още...
Откъснат зов
от две очи
слепее в лапите
на нощите.
Изтича времето.
Изтича...
Под облаци
от притъмняване -
в жестоки думи,
мрачни мисли -
река от лудост
пропиляна.
Разлъка,
тежка самота...
В сърцето -
извор
на забрава.
Несподелена е
частта
от другата страна
на хляба.
По пълнолуние –
мълчиш,
Венера
някъде се дави...
Душата ми
през зъби диша -
червеноуста,
недохранена...
По колко пътища –
в пръстта,
дъждът заравял е
сълзите ми...
във колко пропасти
крещят
разпънати на кръст
мечтите ми...
Боли ме, вещице!
Сега
светът е празен
и без смисъл...
Извикай гръм -
убий кръвта ми!
Та на съдба
да заприличаш...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дакота Всички права запазени
