Боли ме
Боли ме, без да знам защо...
Отново шепна твойто име!
В гърдите – огнено кълбо!
И тъга – не може да отмине...
Стоя на прага, с протегната ръка,
а крачката не мога да направя.
Уморен до смърт, съсипан от студа,
убит от мъка и от самота.
Дали пак няма да сгреша!?
Да се повтори ужаса отново!?
Дали след време, както и сега,
ще търся щастие отново?
И пак да търся твойта топлина
в телата на жени лъжовни.
Да се залъгвам, че това е ТЯ,
а дните да са тъжни и дъждовни...
Когато лесно си загубил нещо,
стояло дълго във сърцето,
остава рана, пареща, гореща,
като звезда, изгряваща в небето...
А животът, както казват, си тече,
отиват си неща и идват други.
Пороят мътен те влече
незнайно по кои далечни друми...
Остава само твойто АЗ,
то трябва винаги да бъде твое!
Да можеш в сетния си час
да кажеш – е, това е, бях си аз...
Борих се, така и не успях...
Не намерих щастието свое,
но живях, копнях, горях
и осъзнах – живях достойно!
24.09.08 ММ
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Милан Младенов Всички права запазени
