Бръчките на безразличието.
Те са в душата ми.
Появявиха се когато
с фино длето
Животът бе издълбал
по лицето ми
бръчките на гнева,
на недоволството,
на грижите.
Даже на смеха...
Тогава душата ми
уморена и неразбрана
вече и беше все едно.
Тя роди бръчките
на безразличието.
Не съм жива,
нито мъртва...
В плазмено състояние съм.
Превърнах се
в крачеща фотокамера.
с кадри без звук.
Чувствувам се
вселенско тяло...
Самотен скитник бродещ
в неизвестността.
подмятан върху вълни
от мимолетност.
Бръчките на безразличието
ме научиха
че Животът е изнислица,
облечена във звуци
и неразбираема като безредие
А Космосът е архаичен съд,
разчупен на късчета
в гнева на полудял Създател,
Аз съм почти невидимата люспица
Благословени да са бръчките в душата!
© Диана Кънева Всички права запазени