Бръчките на безразличието.

Те са в душата ми.

Появявиха се когато

с фино длето

Животът бе издълбал

по лицето ми

бръчките на гнева,

на недоволството,

на грижите.

Даже на смеха...

Тогава душата ми

уморена и неразбрана

вече и беше все едно.

Тя роди бръчките

на безразличието.

Не съм жива,

нито мъртва...

В плазмено състояние съм.

Превърнах се

в крачеща фотокамера.

с кадри без звук.

Чувствувам се

вселенско тяло...

Самотен скитник бродещ

в неизвестността.

подмятан върху вълни

от мимолетност.

Бръчките на безразличието

ме научиха

че Животът е изнислица,

облечена във звуци

и неразбираема като безредие

А Космосът е архаичен съд,

разчупен на късчета

в гнева на полудял Създател,

Аз съм почти невидимата люспица

Благословени да са бръчките в душата!

• в мигове на осъзнаване...