БУРЯ
Тъмен облак над земята се надвеси,
силен гръм небето разтресе,
вятър задуха, дъжд заваля,
студ непривичен ме завладя.
Бури незнайни в душата бушуват,
чувства потайни сърцето вълнуват.
Дъжд пороен безспирно вали,
пак разделени сме аз и ти.
Нощта грозно към мене пълзи,
дъждът от небето се слива със сълзи,
навред гъмжи от слепи тълпи
и губя сред тях твойте следи.
Очите ми трескаво бродят навред,
из мъглата от хора търсят пак теб.
Вик умоляващ отправям към тях,
но гръм мощен превръща го в прах.
Птица отлита, безумно смутена -
уплаши я времето в мен;
от дъжда да се скрие, кръжи упоена,
но пустошта не предлага заслон.
Безмилостно бурята всичко руши,
земята пропада, пропита от сълзи,
полудяла, душата от ужас крещи,
че приказките с край щастлив са лъжи.
И облакът тъмен все си пълзи,
дъждът пороен неспирно вали,
вятърът силен прикрива следи...
Ще се срещнем ли отново аз и ти?
© Мариета Иванова Всички права запазени