Бяла
Бучи градът и пак е лято,
а слънце никъде не виждам.
Дали защото е валяло?
Или защото ми е... сиво.
Извива вятър и пак бързат,
завити в летните жилетки.
И шарени, и много хората,
а всъщност са ми тъй безцветни.
И само клаксони изтръгват
от сивото отчетлив писък,
летят коли, спирачки свирят,
тъй много са, ала не виждам...
Хващам се как с поглед търся
една кола, едничка - бяла.
Колата - спомен за обичане
за път към мен и теб...
Едва ли, мойта светла истина
за миналото отлетяло,
в прахта на Лъвов мост прелитаща,
тъй бяла ще е тя и цяла.
А аз я търся, но не - не искам
да спираш, да ме виждаш даже.
Дори не знам дали е истина
или е опит да забравя...
Нали съм силна, а и вече
отдавна нощем не заспивам
потънала в очите, мокрите...
От там нали съм те изтрила?
Но всяка сутрин пак по спирките
по дремещите сфетофари
защо са светнали очите ми...
и търсят те петното бяло.
Дано да не я видят никога
колата - спомен за обичане...
А аз, потънала във сивото,
да нямам знак, че теб те има...
16.07.2008
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Галя Анчева Всички права запазени
