Бялата къща
Тръгвай си! Не си ми нужна вече!
Моят свят полека се руши.
Не бързай! Не отивай надалече!
Просто стой и гледай отстрани.
Ще рухне първо вярата ми в тебе.
Прогнила от невинните лъжи.
А ти отглеждаше ги като бебе
и отмиваше с неистински сълзи.
После идва ред на обичта ми.
Раздадох я докрай, защото ти се доверих.
Но сред хиляди отломки разпиляни
разбрах, но твърде късно, че сгреших.
Накрая чувствата ми отлетяха.
Предадени от голите мечти.
Сред ловката измама сетивата
наричам ги - невиждащи очи.
В руини ще е къщата ни бяла.
Градена уж за старини.
И няма как да бъде цяла,
направихме я с вяра, обич и мечти.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Леонид Стоянов Всички права запазени
