Бяло утро (Прегръдката на стиховете)

Ти ме чакаш - претворила самотата

в пустиня от небесни сетива...

и пристъпваш, плахо, по път обратен

и не чуваш - викам те: Ела!

Малко късче се отронва от дървото -

листо в дланта ти да се приюти,

от чувствата взаимни при теб то

дошло е, и да ме съхрани...!

Пристъпва мрак - бездушната постеля

на наранени птици и сълзи,

не чакаш, вече, аз да те намеря,

но за мен ти през съня си погледни.

Ще се докосват затаени стихове,

отронени от жажда за живот

и минавайки през свойте мигове

със скорост - подарена от преструвка...

ще се срещнем пак - моя любов...!

Пред на падаща звезда милувката...

… Тласкани един към друг

от прегръдката на стиховете…