Бълхата ми го рече
БЪЛХАТА МИ ГО РЕЧЕ
Отново мисли разни...
Било, какво било.
Затъваме в миазми,
и в бедствия, и в зло...
То само тук да беше!
Направо ще се гине!
Ах, този свят, тъй грешен!
Дано да се размине!
Главата си покривам
със сетния куплет.
Как тъй светът ще мине
без мене занапред?
Без сочните ми рими,
без свежата ми мисъл...
И ревнах, че и зинах,
във сълзи се улисах.
Тогава по крачето
една бълха добра
ме щипна. А сърцето
прониза го стрела
от правите ѝ думи,
от тънкия ѝ глас:
„О, хорица безумни,
бълха съм проста аз.
А вие полудяхте...
Божествен произход?!
Къде пък го видяхте?
Със вас един сме род...
Е, нямаме патриции,
водачи и велможи,
сгрешени политици...
От тях пази ни, Боже!
При нас се губи Азът.
Ний хапем си наред
без никаква омраза...
Инсектов лош адет.“
Размаха черен пръст
бълхата тъмноока:
„Вий всички сте от пръст –
некачествена стока...“
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Алина Стоянова Всички права запазени
