Дълго ще помня в очите ти блясъка,

дъжда, снежинките и листопада...

Ще чувам отново на вълните плясъка

и ще те целувам насред водопада.

Дълго ще поливам в градината

твоите любими цветя...

Сама ще запаля камината

и ще се топля пред нея. Сама.

Дълго ще плача на нашата песен,

ще се усмихвам, но с малко тъга.

Ще гледам замислено свода небесен

и ще танцувам сама под дъжда.

Дълго ще помня красивите изгреви,

залезите и прекрасната дъга.

Ще си спомням мързеливите следобеди

и кафето в неделя сутринта.

Дълго ще чувам гласа ти

в дълбоките дебри на моята душа.

Ще те виждам усмихнат в съня си,

за малко поне да не бъда сама.

И може би след време ще си спомен,

бледосива сянка в моето съзнание.

Но в тоя свят тъй болен и бездомен,

ти винаги ще бъдеш моето призвание.