Повярвах, че любовта е песен,

че би те взел единствено дъжда,

със теб не виждах есен,

но не бих сравнила те с звезда.

И вярвах още, че е чаша вино

животът - небрежен великан.

Не исках с друг да пия,

с теб потапях се във този океан.

И прилив бе, и отлив бе,

лунна вечер и копринена дъга,

и синьото безоблачно небе.

Но с теб очите ми излъчваха тъга.

До дъно чашата изпита е.

Косите ми безсилен те душат.

По-красива от северно сияние,

по-дива съм от водопад.

Не искам страст, не търся нежност.

Не вярвам в любовта и хората.

Очи, които бягат цяла вечност,

и устни, по-топли от жаравата.

Безумна маска си надянах,

ролята на луда изиграх.

И думите във пепел се превръщаха,

сълзите ми остават твоя грях.