Купих си часовник, за да следя времето.

Но времето следи в мен остави.

А пък аз исках да го забавя. Уви!

Бях на 2о, а сега съм на 40,

утре ще стана на 50, после - на 60.

Аз исках да спра времето, ала то не спря,

но прелитайки край мене ми прошептя:

Беше момиче красиво и диво, а сега си

неостаряваща бъдеща песимистка, уви!

Вървя във времето.

Вървя и не спирам. А къде отивам?

Не знам. Пътеката ме води.

Сиво ежедневие, хаос, работа, деца,

мъж, беда след беда, сива мъгла.

Аз съм жена на колела, космополит

с ранима душа, забраняващо еманципирана,

ужасяващо европеирана – една българска жена

с борбена съдба. Просто европейка,

но не седнала на пейка, пееща песен за пролетта

и със скръстени ръце чакаща есента.

Сезоните на годините отминаха,

а нашите часовници застинаха

и стрелките заживяха със спомени.

Само няколко мига любов

ни събуждат от сън дълбок

и ни прераждат митично в образ нов,

дошъл от вчера, днес и очакваното утре.