Часовник
Купих си часовник, за да следя времето.
Но времето следи в мен остави.
А пък аз исках да го забавя. Уви!
Бях на 2о, а сега съм на 40,
утре ще стана на 50, после - на 60.
Аз исках да спра времето, ала то не спря,
но прелитайки край мене ми прошептя:
Беше момиче красиво и диво, а сега си
неостаряваща бъдеща песимистка, уви!
Вървя във времето.
Вървя и не спирам. А къде отивам?
Не знам. Пътеката ме води.
Сиво ежедневие, хаос, работа, деца,
мъж, беда след беда, сива мъгла.
Аз съм жена на колела, космополит
с ранима душа, забраняващо еманципирана,
ужасяващо европеирана – една българска жена
с борбена съдба. Просто европейка,
но не седнала на пейка, пееща песен за пролетта
и със скръстени ръце чакаща есента.
Сезоните на годините отминаха,
а нашите часовници застинаха
и стрелките заживяха със спомени.
Само няколко мига любов
ни събуждат от сън дълбок
и ни прераждат митично в образ нов,
дошъл от вчера, днес и очакваното утре.
© Пепа Радева All rights reserved.
