Черните мисли на един черен човек

Безплътните мисли стремително летяха

в  мрака на опустялата душевна  тишина

и изгаряха като метеорити в пространството,

изпълнено от неосъществени детски мечти.

Облаци от без звучни думи покриваха тялото,

но никой не видя през пелената на бялото,

как постепенно угасна сърцето от цялото,

което бе толкова искрено в своята самота.

Шумоленето на мътните води на сълзите

бе отнесло  гласа, от цветове неподправени,

в катранено черната бездна на чувствата.

Две ръце с прекършени увиснали пръсти,

топлината и нежността отново забравили,

не усещаха истинското, което бяха създали,

под воплите на омърсените кървави пръски.

Очите не виждащи, в огъня вече угаснали,

ревниво образа на миналото бяха запазили.

Стъпки на смърт безмилостно всичко  погазиха,

сенки от прах за спомен само оставяха...