Безплътните мисли стремително летяха
в мрака на опустялата душевна тишина
и изгаряха като метеорити в пространството,
изпълнено от неосъществени детски мечти.
Облаци от без звучни думи покриваха тялото,
но никой не видя през пелената на бялото,
как постепенно угасна сърцето от цялото,
което бе толкова искрено в своята самота.
Шумоленето на мътните води на сълзите
бе отнесло гласа, от цветове неподправени,
в катранено черната бездна на чувствата.
Две ръце с прекършени увиснали пръсти,
топлината и нежността отново забравили,
не усещаха истинското, което бяха създали,
под воплите на омърсените кървави пръски.
Очите не виждащи, в огъня вече угаснали,
ревниво образа на миналото бяха запазили.
Стъпки на смърт безмилостно всичко погазиха,
сенки от прах за спомен само оставяха...
© Йордан Малинов All rights reserved.