Чернодрешко
Той никога не се усмихна,
покруси му се светлото лице,
бурята от чувствата му стихна,
заби се нож в любящото сърце...
Той никога не вкуси свободата,
а затвори се в четири стени,
издигнати тъй бързо от тъгата
и часовникът на масата стои,
отмерва бавно времето, което
той пилее в мрачната депресия:
„Ангел ли да падне от небето,
че да има той от нея пак известие!?“
Да! Тя е любовта,
а Чернодрешко нейна кукла някога,
беше в миг пленен от красота,
що сякаш бе пробутана от Дявола!
И да! Няма я сега!
Няма кой със струните в душата му
да свири пак космическа симфония!
Няма кой да си играй с конците му,
а ние да се учим от тази ирония!
Затова и той е Чернодрешко!
За кого да бъде цветен и щастлив?
Че погуби го съдбата в своите грешки,
да се опита пак в силуета ú красив
да се влюби ще е твърде тежко,
защото няма повече мечти
и остана му да бъде Чернодрешко,
защото в черното съдбата му личи!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дилян Георгиев Всички права запазени
