Какво прекрасно утро е навън -

слънцето блести между листата,

но от едничка мисъл съм отново опиянен -

мистерията зад отсрещната врата.

Излизам със надежда да надникна

за малко в синия апартамент,

но все така затворена вратата

целува сивия цимент.

Гмуркам се отново във живота,

течащ зад моя нисък праг,

но то живот ли е, когато в него няма

червена топлота със дъх на морски бряг.

Листата падат бавно и отлитат,

и хрупат под стотици стъпала.

А тези стъпала къде отиват?

Напразно следват някоя мечта.

И погледите празни, замъглени

се впиват в сивотата на града,

но мойте сетива са устремени

към непозната червеникава вълна.

Какво съм аз във този филм безкраен,

когато, уморен от светлина

единственото нещо, що не виждам

са къдриците червени на нощта.