Чистилище

Светът преваля пладнето и в яростта му

се удрят с тежки брони юлски дни.

До сградите, провесили се от балконите,

потръпват сенки с вятъра и мятат слънчобрани.

Като главни от божи съд и в жарка пепел

димят етажите и термометрите свистят,

а грешниците с Ной от неговата ладия,

въжетата изтръгнали, града си островен рушат.

„Палячите” и „панталоните” от улицата

играта спират на  вседневен маскарад,

прибират вече параваните и дрехите съдират,

оголени като сатири, вървят след своя  Бакх.

Дали ще млъкне славеят на Кантарина

и танцът им със Пиеро ще спре?

Кога ще съберат добрата с лошата половина

Бригела от Бергамо с приятеля си  Арлекино?

И как ще махнем леко, като с ръкавица,

конците на ръката, за която сме съшити?

Сами в прахта, без покрива на нашето шапито,

къде ще идем? Боси сме, боли от остроти...

Нощта без срам разтваря устни похотливи,

тълпи наивни търсят там плода горчив

и пировете им кънтят фалшиво –

бездарните палячи в комедията дива на деня.

В безумен ритъм те обяздват часовете,

дълбаят ями по пръстта и падат мъртви в тях,

а в пясъците жълти по брега лежат отровни риби

и с мидите делят наивниците от стръвта.

След изгрев идва си от път морето, сълзи и пее,

плакне на брега, измива болките от раните вечерни,

но все по-черни, като подобия на себе си, сме хората –

кумири на всеядството и на плътта.