Човекът вселена
Странникът странен
все настрани го влечеше,
все по криви пътеки вървеше,
с трънен венец закичен,
за едни кроткият луд,
за други - безличен,
с море до колене,
с поглед - усмивка стаена.
Чудно чуден - уж странен,
скитник самотник без бреме,
само той виждаше в своя свят
под арка небесна - дъга до дъга,
цвят до цвят,
а в усмивката кротка стаена
многоцветна и песенна -
не проста усмивка - а цяла вселена!
Не го жалете, нито корете,
със ваш'те камъни не мерете,
не скита скитникът, а бродейки мечтае
вселената от цветни пламъци
във себе си да обуздае!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ссссс Всички права запазени
