ЧРД
Земята пак се завъртя,
че друга работа си няма.
Препуска като бясна тя
сред гюрултията голяма.
А тихо свещите горят
и пламъкът им е отвесен...
Духни ги! Сън е този свят,
на някой бог съвсем отнесен.
Мандала, пъзел от души,
която случаят подрежда
и разпилява, и руши,
до тъмен вопъл-стрък надежда
Безкрайна нежна пъстрота,
до нея мрачните въпроси...
и гордостта на младостта
до мъдростта, която носи
във побелелите коси
човекът който е живял...
Приятелю, не се коси.
Това е входният портал.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Димитров Всички права запазени
