Прекрачила прага, ъглите оглежда,
дори: — Добър ден! – не умее да каже.
Дъхти в огледалото с плаха надежда,
на злобна свекърва. И прах няма даже.
И устните тънки присвива, присвива,
за миг ако стана ми плюе в кафето.
Такава тъгата е – зла, саможива
и с чуждите сълзи се кичи превзето.
Но днес съм добра и гощавам я. Сито.
Изваждам последното сладко от дюли.
А после дори ѝ предплащам таксито.
— Адресът ми, скъпа, забравяш го! Чу ли?